Пидирасы

Николай Флоров

За абстрактните художници някогашният генсек на КПСС Никита Хрушчов е бил  наясно: «Пидирасы!» В това число влизат и Пикасо, и Салвадор Дали. Още по-малко е знаел и Сталин какви са тия двамата. На него обаче са му казали, че Пикасо е не само художник, но и комунист. На руснаците (да бъдем по-прецизни – на съветското КГБ) винаги му се е искало известни западняци да са комунисти.

Без съмнение, Пикасо е един от тях, тоест от тия, които безметежно се държат подръка докато  демонстрират по парижките улици с Интернационала на уста и с изражение на единствени носители на прогреса. Колкото до комунизма на Пикасо, неговия приятел Салвадор Дали го описва така: “Picaso es un comunista, y yo tampoco!”, което горе-долу значи: «Пикасо е комунист, нито съм аз!» 

След демонстрацията обикновено парижките леваци отсядат в някой ресторант на дълга разядка, както и френската компартия на омари и старо винце след годишните си събрания, и на никой не му минава през ума да човърка защо абстрактното изкуство е по-лошо от соц-реализма.

За това се грижи сталинският Коминформ, под чието крилце и с чиито пари се организира Световната конференция за мир в Полша през 1948 година. Там са, разбира се, такива леваци като Пикасо, Бертолт Брехт, Алдъс Хъксли, Пол Елюар.

Годината е знаменателна: Сталин отдавна е започнал Студената война и от трибуната на конференцията писателят Александър Фадеев сипе огън и жупел срещу всичко американско и в защита на борбата за мир.

Понятието «борба за мир», драги читателю, може да звучи изтъркано днес, но тогава това е за Сталин най-големия пропаганден трик срещу Запада: мир в целия свят и борба срещу войнолюбивите американски империалисти, а Съветския съюз е най-миролюбивата страна на света и единствен защитник на мира.

На конференцията Пикасо гледа и слуша Александър Фадеев и му се повръща – той не е очаквал такава фронтална атака, пълна с бълвоч срещу западното изкуство и затова засяда в близкия бар да отбие конференцията. А Фадеев лае за упадъчното изкуство на Запада, за неговата безсмисленост и снобизъм, за истинското пролетарско изкуство, пълно с трактори, мастити звеноводки и московски интелектуалки на служба на пролетариата, облечени с прилично дълги поли и обути с къси и здрави социалистически токчета (без червило, разбира се).

Междувременно в антуража на  най-известните писатели и  художници на Запад винаги има и по една рускиня, много от които са чиста проба КГБ-курви, с предназначение да завъртят главите на тия леваци към мира и прогреса и най-главното – срещу американския империализъм. Пикасо и

Дали са късметлии – Дали си намира в рускинята Гала муза за цял живот, а Пикасо за известно време се връзва с Олга Хохлова, която той много скоро открива  че е типична руска «вагина дентата». Такава я е и увековечил в картините си, явно не по-различна от опита на българите с рускини. Казвам късметлии, защото и двамата не са попаднали на сталински курви.

По това време Пикасо рисува, и то без никакви особени помисли, гълъбчето на мира и изобщо не подозира, че Сталин ще го набута по конференциите на Коминформ като символ, като мантия на чистотата и белотата на социализма. По същото това време обаче Пикасо рисува и портрет на Сталин, от който френските интелектуалци са ужасени – той им напомня не на слънцето Сталин, а на доста долен грузински бандюга.

Тоя вид интелектуалци, готови да защитават с гърдите си неговата чистота, Сталин нарича «прогресивни». Сред тях са и Жан Пол Сартр (с френско «р») и неговия апендикс Симон де Бовоар – половин любовница, половин съпруга и половин обществена курва. Това е същата Бовоар, която неотдавна е била възхитена от влизащите немски войници и офицери в Париж.

Тя не може да не е възхитена, тъй като щом Сталин и Хитлер са съюзници, значи те са дошли в Париж като съюзници на най-прогресивното общество на земята – съветското. Освен синеоки, тя ги намира за усмихнати, елегантни, красиви, стегнати и напети. Много скоро обаче нещата тръгват по друг път и тя, заедно с Жан Пол Сартр (с френско «р») завиват в противоположна посока.

В Париж, разбирате, може да се завива накъдето си поискаш и когато си поискаш. За повечето писатели, художници-абстракционисти, сюрреалисти, дадаисти и всички останали е въпрос на позиране срещу «буржоазните стойности» и презиране на статуквото.

В България по онова време няма по-голям символ на най-прогресивното изкуство на света – съветското, от паметника на съветската армия. Останалите творци бързат да рисуват трактористи, звеноводки, зидари, селски моми на нивата с бебета на ръце от мизерното капиталистическо минало, Георги Димитров сред бригадирите, Георги Димитров сред  децата, Георги Димитров сред захласнати комсомолци с физиономии на Сергей Станишев…

В Москва художници няма, има соц-реалисти в стила на Шишкин и Верещагин, чиито картини  са набити в главата на българина като бабуни. Няма и съюз на художниците. Няма и академия на изкуството. Това са буржоазни отпадъци, ненужни развъдници на разврат и упадъчни идеи.

Иронията е там, че  Русия е по начало родоначалник на абстракционизма с неговите двама гиганти Малевич и Кандински. На първия болшевиките конфискуват повечето творби и той е забранен като «буржоазен художник, който не изразява обществената действителност».

Кандински те намират за «прекалено индивидуалистичен и буржоазен». И за да не остане никакво съмнение в генетичната връзка  между нацизма и комунизма, в 1930 нацистите конфискуват три от неговите най-изящни картини от известната «Баухаус», където той работи.

Конфискуването е последвано  и от издевателство: заедно с картини на Пол Клее, Франц Марк и други те са изложени в изложба под заглавие «Изродено изкуство».

Но времето има навика да поднася и своите тъжни майтапи: за много години по времето на сталинизма и другите изми в Москва шофьорът на гръцкото посолство, окомуш човек, тоест буден, обикаля скритите по московските комуналки руски художници и събира всичко каквото може, просто така, за поколенията, с чувство за времето.

Та ето така сега бившият шофьор на гръцкото посолство е най-големия колекционер на съветско нерегламентирано изкуство в света.

Не си мислете, читателю, че съветските телени мрежи са спирали българските художници да бягат – как не. Бягали са или просто са оставали там, но на вас не са ви казвали нищо.  Те искат да опитат, да имат обмен, да видят, но ги правят на родоотстъпници, на предатели и на нищожества. «Там – казва Христо – аз никога няма да се върна!»

За всичките тези години Христо беше зает човек – той опакова Райхстага, един френски мост, острови във Флорида, разпиля чадърите си в Калифорния, докато в един ден съвсем неотдавна той получи  писмо от господин Вежди Рашидов, в което министъра го уверява, че, «новото поколение го уважава», че той може да се върне. 

Днес Червенковски, Тодор Живковски и цяла плеада сталински изчадия, искат да минат за покровители на изкуството. Днес те са зарязали соц-реализма и дори разбират от абстрактно изкуство.                                               

2 thoughts on “Пидирасы

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s