Войната като автопортрет

Димитър Бочев

Като всяка война и войната в Украйна е наситена с насилие и смърт, с кръв и сълзи. По мракобесието си тя прилича на всички останали войни, по смисъла си обаче се различава от тях. Не само защото е война агресивна, завоевателна и имперска за Кремъл, а за украинците е война отбранителна, патриотична и справедлива.

Това несъмнено е така, но и вън от тази дихотомия войната е знакова, заредена със съществени и понякога трудно видими послания. Да се опитаме да разгадаем някои от тях.

За преките участници в двубоя войната е физическо страдание, но при човека физическото страдание никога не е само физическо. Пък и като всяка хуманитарна криза, войната се превърна в морално изпитание за всички – и за преките, и за непреките участници. Защото безучастници няма, защото в нашия глобализиран и пренаситен с информация век участници сме всички – както в траншеите, така и извън тях. А ако все пак има и неучастващи, дори и те участват чрез неучастието си в конфликта.

Още преди векове Молиер установи, че ние сме еднакво отговорни и за онова, което вършим, и за онова, което поради малодушие или корист пропускаме, отказваме да извършим, а времето само потвърди достоверността на тази ни нравствена (без)отговорност. Потвърждава я съответно по своя си циничен и доблестен начин и войната в Украйна.

Многократните граждански апели за опазване на световния мир чрез ненамеса в конфликта са само привидно пацифистични и хуманни, само привидно опазват мира, натрапвайки на всички нас, милионите свидетели на погрома, ролята на статисти. Защото всяка ненамеса, всеки неутралитет обслужва на практика агресора, разчиства пътя на агресията му, обезпечава му алиби за нови и нови издевателства. Пък и още от Вечната книга знаем, че нравствен е онзи, който застава на страната на жертвата – не на палача.

През последните няколко месеца войната в Украйна ме изправи срещу много противници – както в националните ни медии, така и извън тях. Най-общо казано, фронтовата линия на родна земя протича между русофили и русофоби.

Разделението между двата лагера е с вековна давност, но конфликтът в Украйна го подхрани с нова деструктивна енергия. Казвам деструктивна, защото русофилите срещу мен са само условно русофили, само условно са русофоби и русофобите като мен.

Русофилите разчитат на пропагандни мистификации като православно братство и общославянско единство на двата (руския и българския) народа. Русофилите ни обичат Русия ангро, барабар с кремълските ѝ палачи и олигарси – обичат и размирната ѝ история, и вековното ѝ крепостничество, и хищния ѝ империализъм, и монархическото ѝ, и болшевишкото ѝ, и днешното ѝ мракобесие, и вътрешно- и външнополитическите ѝ издевателства над цели народи. На русофилите ни и робството им е сладко, стига да идва то от матушка Россия.

Докато моят поглед към Русия, а надявам се и към света и човека, е по-селективен – аз се прекланям доземи пред руската литературна класика, пред руския творчески гений, и ненавиждам от сърце и душа, с възрожденски плам ненавиждам руската политика.

А пламът и на преклонението, и на гъстата ми ненавист е възрожденски, защото, както пише във в. „Свобода” Захари Стоянов, като народ ние трябва да се гордеем с обстоятелството, че почти всичките ни значими възрожденци – от Раковски до Ботев, от Левски и Любен Каравелов до Ангел Кънчев, Бенковски, Стамболов и късния Вазов – са предупреждавали Отечеството ни за, казано с езика на Раковски, „железните нокти на Русия”. Която, както свидетелстват попълзновенията ѝ и в Афганистан, и в Украйна, и в Грузия, и в Нагорни Карабах, и в Южна Осетия, и къде ли още не под слънцето, е унаследила от суровото си монархическо минало през болшевизма и през всички последвали го мними десталинизации, перестройки и либерализации, та чак до ден днешен в пълна мяра ненаситните имперски апетити.

Под грохота на войната за пръв път в новата ни история най-проспериращите държави на планетата се обединиха монолитно срещу руските нашественици, подкрепяйки Украйна и политически, и с модерни оръжия за милиарди. Русия също включи в арсенала си най-доброто, с което разполага по суша, въздух и вода.

Всичко това превръща войната във все по-технологична. Доколкото обаче Западът е изпреварил недостижимо Русия в технологиите, включително и във военните технологии, това обстоятелство облагодетелства украинските патриоти за сметка на агресора.

Наред с това отбраняващите се украинци, които за разлика от нашествениците воюват не само за собствения си живот, а и за живота на всичките си близки и сънародници, са морално далеч по-мотивирани.

По този повод Александър Невзоров, журналист, бивш депутат от Държавната дума и бивш приближен на Путин, заяви неотдавна: „Руските войници умеят само да убиват с ракети, да грабят градове и да насилват, но не и да водят модерна война Тази война е по-скъпа от всички войни, водени от Русия от ХV в. насам. Командването е хаотично, безредно и алкохолизирано. С такава армия Русия може да бъде превзета с голи ръце дори от България”.

Макар че като българин би трябвало да се почувствам подценен и засегнат от казаното, мен като европеец тази перспектива по-скоро ме радва, отколкото ме плаши. Радва ме, доколкото слабостта (и особено военната слабост) на една тиранична и олигархична империя е винаги победа за световната демократична общност. А не ме плаши особено, защото не съм тръгнал да превземам Русия – на мен ми стига да не бъда превзет от нея, стига ми препускащите родни и международни политически събития да не се стекат така, че да превърнат потомственото кремълско мракобесие в наша родна съдба. Това вече е ставало неведнъж в националната ни история – от нови скъпо заплащани експерименти не се нуждаем.

Не ще и дума: това е война и на технологиите, и на патриотизма, и на нашествието, и на себесъхранението. Война, чийто изход ще даде отговор на съществения въпрос дали родолюбието и свободолюбието са по-силни от империализма, алчността и робството. Казано по-простичко, за мен това е война преди всичко на морала, на онези фундаментални духовни ценности, които съставляват плътта на християнската ни цивилизация.

Бойното поле се оказа изпитание и за тях. Неочаквана подкрепа в това си виждане получих тези дни не от кого да е, а от генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг: „Свободата е по-важна от свободната търговия, защитата на нашите ценности е по-важна от печалбата”.

Това са думи не на капиталист и търгаш, а на хуманист и моралист. Политици с подобни постановки са изключение – още по-рядко изключение са военни лидери с подобни възгледи. Има, разбира се, и икономическа свобода – свободата да се печелят пари е естествена съставна част от глобалната свобода.

Лично мен обаче тази свобода сама по себе си никога не ме е вълнувала особено, аз никога не съм се възползвал от нея. Но независимо от това аз я зачитам като материална база на онези духовни начала, които по моему осмислят целокупното човешко битие. Неслучайно в онези държави, в които правото на частна собственост и на частна инициатива е потъпкано от държавния апарат, потъпкани са без остатък и всички останали права и свободи.

Най-точно и ясно го формулира в „Развитието на човешкия род” Йохан Песталоци: „В нашата цивилизация собствеността е свята, защото сме обществено интегрирани, а сме обществено интегрирани, защото собствеността е свята”. А без тази обществена интегрираност го няма ни човека, ни човечеството.

Екзистенциалистът Ясперс би окачествил войната като гранична ситуация – ситуация, която е толкова нагнетена, че ни приближава до границите на физическото ни и моралното ни оцеляване. А на тази гореща територия човек и човечество се преобразяват, напускат делничната суета, за да си станат най-себесъщи, за да се разкрие външното им гражданско поведение като най-адекватен изказ на вътрешното им съдържание.

Това себеразкриване Вечната книга формулира с безпощадна яснота: „Лицевата страна да бъде равна на опаката”. Сред битовизмите на делника подобна животворна хармония между Аза и Не-аза не е постижима – постижима е тя, както учи Ясперс, само в критични, в рискови ситуации, в огъня на животоопасни изпитания.

А войната е несъмнено такова изпитание – изпитание, което да ни демаскира и да ни извади наяве такива, каквито сме в скритата си вътрешна същност.

Водената с нарастваща ожесточеност война, както отбелязах, е не само престъпна, имперска и варварска – от другата, от противоположната страна на фронтовата линия тя е отбранителна, отечествена и високо нравствена битка.

Война, която може да ни погуби морално, но може и морално да ни съгради и извиси – зависи на кой фронт ще застанем и като държави, и като общности, и, което е най-важното, като индивиди, сапиенси и граждани. Защото няма колективен морал – има само личен, биографичен, персонален морал. Така че всеобщата нравственост в този кървав двубой на ценностите зависи не толкова от държави, политически общности и лагери, колкото от всеки от нас.

Така ден след ден битката за Украйна се превръща в наш автопортрет. Тази битка ще ни разкрие в пълната ни автентичност – все едно дали го искаме, или не.                     

2 thoughts on “Войната като автопортрет

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s