Европейското решение на „Македонския въпрос“

СЕВЕРНА МАКЕДОНИЯ: ЧЛЕНСТВО В ЕС ИЛИ ТРАЕН РИСК ЗА РЕГИОНА

Стефан Попов

И българското, и македонското правителство трябва да бъдат убедени в простата истина, че международната интеграция е насочена към гарантиране на мира и сигурността, а не към историята, символите, спомените и всенародните емоции.

Българското вето на преговорите за присъединяване на Северна Македония през миналия ноември беше израз на националистически анахронизъм, който смесва културни въпроси с проблеми на международната сигурност. Стабилността на Балканите зависи от укрепването на държавността в Северна Македония, което на свой ред може да бъде гарантирано единствено по пътя на членството ѝ в ЕС.

* * *

През март 2020 г. Република Северна Македония стана тридесетият член на НАТО, след като бившата югославска република Македония промени името си, за да преодолее гръцкото вето. След всичко това се очакваше да последва дълго отлаганата покана за начало на преговори за членство в ЕС. На 17 ноември 2020 г. обаче България блокира преговорната рамка поради спорове за историята, езика и т.нар. национална идентичност.

Държавният департамент на САЩ, представители на ЕС и лидери на страните членки изразиха своето разочарование. Всички те призоваха двете страни да изгладят двустранните си разногласия. Но на хоризонта не се вижда бързо и лесно решение, напротив, има сигнали за влошаване.

Решението на българското правителство не бе изненадващо предвид историята на подобни примери, свързани със Северна Македония. Що се отнася обаче до целта да се постигне дългосрочна стабилност в Югоизточна Европа, то е учудващо. Подобна цел би била непостижима, ако въпросът за Северна Македония не получи устойчиво решение.

Не Косово, а Северна Македония представлява най-големият риск за региона. Косово беше сръбска „провинция“ и макар проблемът да е остър, в него са въвлечени само две страни. Казусът със Северна Македония, обратно, води до множество следствия за стабилността на целия регион.

„МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС“

Учебник, публикуван през 1977 г., описва Македония от началото на ХХ в. по следния начин:

„Населението е разделено на девет групи: турци, българи, гърци, сърби, македонци, албанци, власи или куцо-власи, евреи и цигани… Българите използват езикови аргументи, за да докажат, че македонските славяни са всъщност техни братя. Сръбски антрополози настояват, че техният празник slava, който се отбелязва и от македонците, показва, че те са сърби. Гърците се опитват да докажат, че в Македония всеки, който е под юрисдикцията на вселенския патриарх, е грък. С други думи, всеки народ използва всеки възможен аргумент, за да подкрепи претенциите си, като същевременно всеки от тях може да бъде е оспорен ефикасно… България, Гърция и Сърбия искат да придобият Македония или голяма част от нея поради три основни причини. Първо, това ще доведе до разширяване на държавата и до включване в нея на повече поданици. Второ, придобиването на долините на Вардар и Струма и на железопътните линии, които минават оттам, би довело до огромни икономически преимущества. Трето и може би най-важното: онази нация, която контролира Македония, ще бъде и най-силна на полуострова. За великите сили последното е несъмнено и най-важното.“[1]

Това описание разкрива доста точно начина, по който се разглежда и оценява Македония в края на ХІХ и в началото на ХХ в. Дискусиите за Македония през този период произвеждат онова, което оттам насетне ще се нарича „македонски въпрос“. В началото на ХХ в. Македония се появява не като независима цялост със собствен политически проект, а като пространство, дефинирано от пресичането на чужди гледни точки, на първо място и с най-голяма интензивност политическите нагласи на нейните съседи.

Този начин на говорене показва убеждението на обкръжаващите я нации, че Македония е естествен придатък към тяхната национална цялост. Въпросите за историята, езика, етническата принадлежност и т.н., подкрепят териториалните амбиции. Същевременно Македония се възприема като особено важна за великите сили – Германия, Русия, Австро-Унгария и Великобритания. Те вярват, че този, който контролира Македония, може да контролира и целия регион.

Днес идеята за промяна на държавните граници е анахронизъм. Няма и причини да се смята, че Северна Македония е запазила стратегическото значение, което са ѝ приписвали някога. Въпреки това отношението на нейните съседи силно напомня за старите представи отпреди век и повече. Днес съседните държави имат възражения по въпросите за езика на Северна Македония, историята и националната ѝ символика. Те ясно и агресивно настояват, че цялата социо-културна плът на Северна Македония не е нейна, а е открадната от тях. Ако подобна позиция е била не само разпространена, но и смятана за приемлива преди Първата световна война, та дори и малко след нея, днес извеждането ѝ до нейния логичен предел би било напълно фантастично.

Как би изглеждало пълното удовлетворяване на подобни претенции? Ако тези изисквания бяха задоволени, Северна Македония щеше да има територия и държавни институции, но ще е лишена от език, култура, история и символни ресурси. Това би било една твърде екзотична и в крайна сметка абсурдна конструкция. Но подобен фантастичен образ има преки политически следствия, преди всичко пряко отражение върху сигурността в региона.

РАЗДЕЛЕНО ПОЛИТИЧЕСКО ТЯЛО

Втори кръг рискове произтича от напрежението между славянската и албанската общности. Албанците оспорват своя статут съгласно етнонационалистическата конституция от 1991 г. и настояват за промени от приемането ѝ. Конституцията им отрежда второстепенна политическа роля като общност, която не е „конститутивна“ за македонската националност, каквато е славянската общност. Тази етноконституционна уредба довеждат до редица дискриминационни закони, политически решения и практики. През 2001 г. конфликтът ескалира в кратка гражданска война. Албанските общности обаче не подкрепят териториално разделeние и ограничават исканията си до равен конституционен статут.

Трябва все пак да се подчертае, че Бившата югославска република Македония не стига до териториален разпад поради умереността на албанските общности. Сама по себе си държавата е слаба, неспособна да наложи централна политическа воля. Конфликтът е решен с международно посредничество, ръководено от Джеймс Пардю, пратеник на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл, и от представителя на ЕС Франсоа Леотар. В резултат през 2001 г. се подписва Охридското споразумение, с което е приета и мащабна реформа на съществуващата конституция.

Оттогава БЮРМ/Северна Македония преживява редица политически кризи. Понякога те се разгръщат по етническа линия, например през 2017 г., когато за председател на парламента е избран етнически албанец. Към тези традиционни конфликти се добавят и фактори като корупция, дискриминация, традиционна омраза, политическа радикализация, липса на контрол върху имиграцията от Косово. Подобна комбинация от фактори предизвиква сблъсъците в Куманово през 2015 г. с участието на въоръжена албанска група, наричаща себе си Армия за национално освобождение. Конфликтът довежда до десетки смъртни случаи от двете страни, много ранени полицаи и последващи сблъсъци.

Най-често обаче политическите кризи са свързани с политическата и институционална корупция на високо равнище. През 2015 г. разследване на ЕС разкрива „изборна измама, корупция, злоупотреба със сила и власт… шантаж, изнудване… престъпно посегателство“. Още от 2001 г. БЮРМ/Северна Македония е на ръба на държавен крах или колапс, но оцелява въпреки всички скандали. Освен това Северна Македония е в трудна икономическа ситуация, с над 20 процента безработица и голям сектор сива икономика. Тази икономическа криза се задълбочава допълнително от пандемията.

И накрая, през последните двадесет години страната развива своя нездрава форма на национализъм като води символична война за доказване на своята хилядолетна героична история. Тези политики отклоняват ценна социална енергия и превръщат цялата столица Скопие в своеобразен музей на македонското национално величие. Държавната пропаганда се разгръща не само в архитектурното пространство на столицата, но и на всички равнища на политиката, образованието и медиите.

Всичко това означава, че държавата продължава да съществува като разединена и проблематична политическа форма. И макар в момента да няма непосредствена опасност от срив на държавата, както е през 2001 г., съществува постоянен риск. Специалните дипломатически мисии не водят до устойчива стабилизация. Не би помогнало и подписването на ново Охридско споразумение или промяна в конституцията, или дори изцяло нова конституция. Необходимо е нещо съществено различно.

ОТВЪД БАЛКАНИЗАЦИЯТА

В интерес на всички съседни държави е да се разделят радикално с т.нар. „македонския въпрос“ и да започнат да мислят за общата стабилност на Балканите в съвременните термини на теорията на международните отношения. Целият регион трябва да възприеме много сериозно рисковете, до които води сценарият за дезинтеграция на държавата Северна Македония. Ако това се случи, ще се появят две нежизнеспособни полудържави или две общности с неопределена държавност. Подобно развитие ще предизвика домино ефекти в различни посоки в регионалното пространство. Нито една от съседните страни не би могла да избегне сериозни щети.

Преначертаването на границите в тази част на Балканите се предлага периодично от някои западни политици като Дейвид Оуен, бивш британски външен министър и преговарящ по време на югославските войни през 90-те години. Нито една страна в региона обаче няма капацитета да интегрира големи части от населението, икономиката и обществото на Северна Македония, дори и да иска. Нито дори ако основните международни играчи се споразумеят за това, което понастоящем изглежда и неправдободобно.

Това означава, че рисковете могат да бъдат сведени до минимум само ако Северна Македония се присъедини към голяма, регулирана общност. В миналото Османската империя и Югославската федерация осигуряват гаранции за сигурност и възпрепятстват окупирането на зони в Македония от страна на външни сили, дори с цената на репресии и асимилационни политики. Днес НАТО предоставя гаранции за защита, но не и за обща вътрешна стабилизация и развитие. Пълноправното членство в ЕС е единствената възможност за стабилизиране на Северна Македония.

Международните посредници, водещите страни членки на ЕС и мисиите на САЩ трябва да положат голямо усилие, за да убедят България да подкрепи процеса на интеграция на Северна Македония. Тази задача не е лесна, доколкото настоящата политика намира огромна подкрепа сред българските граждани, подобно на искането на Гърция Македония да промени името си.

Няма да е достатъчно българското правителство да бъде принудено да отстъпи под външен натиск. Вместо това международната помощ трябва да съдейства за радикална промяна на езика, с който двете съседни страни разговорят за Северна Македония. И българското, и македонското правителство трябва да бъдат убедени в простата истина, че международната интеграция е насочена към гарантиране на мира и сигурността, а не към историята, символите, спомените и всенародните емоции. И двете правителства трябва да приемат като свой дълг замяната на романтичния език на спомените с прагматичния език на международната сигурност.

Ако на Северна Македония се даде реален шанс за европейска интеграция, това би било от решаващо значение за демонтирането на настоящата балканизация на Балканите, намираща израз в крайно съмнителния „македонски въпрос“.

Статията е публикувана в Eurozine:  

https://www.eurozine.com/the-european-solution-to-macedonian-question/

Стефан Попов е професор по философия и социология в Нов български университет. Автор на книгите: Езикът на кухите фрази. Критика на политически метафори (НБУ, 2020), Декарт и математизацията на света (Алтера, 2017), Атлантис: Дезинтеграция на политически тела(Обсидиан, 2016), Obiectum Purum: Увод във феноменологията на Рене Декарт(Литературен вестник, 2015), Публичен процес. Статии Том I и II (Сиела, 2015), Витгенщайн: Аналитика на мистическото (Алтера, 2008), NATO’s Global Mission in the 21^st Century(Brussels: NATO, 2000) както и на книга за спорт, Модерна ски техника. София: НБУ, 2019. 

–––––––––––––––––––––––––––––

[1] Jelavich, C., Jelavich, B., The Establishment of the Balkan National States, 1804–1920: A History of East Central Europe, vol. vii, Seattle and London: University of Washington Press 1977.