Иво Инджев
Областният управител на София Вяра Тодева посегна на върховната ценност на рашиzма в България, каквато е декларативно изписаната лъжа за “освобождението” ни от “съветската армия” и “благодарността на българския народ”.
Махна тази плоча и моментално я махнаха от поста й лицемерите, които се правят на евроатлантици заради личното си оцеляване и за заблуда на противника т.е. на онази преобладаваща част от народа (доказано в София вече и статистически), която изобщо не е благодарна за окупацията на Червената армия.
Направиха го веднага, след като властта на ГЕРБ, ДПС и Радев пое юздите на държавата. Това триединство е новата голяма лъжа. Нейното лице Димитър Радев обеща, че щял да продължи евроатлантическата линия на управлението, но излъга с това действие по-зрелищно, отколкото при всички останали свои действия досега.
В моята класация на дългогодишен участник в освобудителното движение срещу МОЧА, наречен така от мен, стърчащото оръжие на победителя на този български народ беше по-малкото зло. Именно триединството на лъжата в едно изречение изпитваше денонощно търпимостта ни към лъжата изобщо, а не само в частност към тази вербално изразена наглост.
Завоевателят, размахващ заплашително картечното си оръжие над главите ни, поне не излъчваше лицемерие. Беше брутална декларация, демонстрация на съветската милитаризация, на която България беше подчинена със сила.
Един вид, нямаше лъжа и измама в тази монументална декларация за добре известната на всички съветска доминация. Навираше ни я предизвикателно в очите на недостъпните за “малкия човек” повече от 30 метра от земята. Беше риторичен отговор на въпроса кой владее България-точно както преzидентът Радэв отговори на въпроса чий е Крим, заявявайки цинично, че принадлежи на онзи, който си развява там байряка.
Не казвам, че демонтирането на главния, най-видимия дразнител за свободолюбивите българи от постамента му не биваше да изпреварва премахването на сакралната декларация, изписана с позлатени букви (не случайно тях ги възстановяваха всеки път, когато ги заличавахме!). Беше изключително важно, че се случи въпреки лъжата, че Москва никога няма да ни го позволи, а петата й колона ще го брани с телата си така, както и Тодор Живков не е бранила.
Не веднъж са ме заплашвали лично, че “заради паметника ще се стреляме”. С плам в очите един такъв фанатик веднъж се опита да ме омагьоса и със “загадъчен намек”, че паметникът крие някаква голяма тайна. Едва ли не, посягаме на нещо страшно, нещо божествено, заради което можем да бъдем наказани от Всевишния (онзи от Кремъл).
Кухината под МОЧА, която най-сетне беше показана, се “оказа” въпросната голяма тайна, известна на всеки, който се е интересувал. Цялата им работа е такава: куха откъм съдържание, куха като обещание и послание!
Повтарям: при цялата си внушителност и заплашителност доминиращият визуално над София окупатор ни съобщаваше свършения факт на болшевишката победа. Беше по своему откровен в бруталността си като побойник, който се наслаждава, тъпчейки жертвата си и подвиква “ стой долу, за твое добро е”.
Изглеждаше и недосегаем- за разлика от плочата с позлатената лъжа. Тя беше напълно уязвима за желаещите да изразят отношението си към нея (лъжата). Правили сме го шепа хора години наред. Но огромното мнозинство, също несъгласни сънародници, така и не се включи в акциите ни. В това противниците на българската свобода виждаха потвърждение, че могат безнаказано да си лъжат, щом мълчаливата маса минава покрай надгробната плоча на българската независимост безмълвно.
Ето на тази тяхна ценност, на това десетилетно мерило за българското покорство, настъпи краят.
Дори не си направиха труда да ни излъжат защо уволниха Вяра Тодева. Знаят, че няма да им повярваме. Знаят, че знаем. Отново се опитват да ни подритват, като ни подвикват “стой долу, не виждаш ли, че пак сме тук и сме по-силни”.
Е, този път, по изключение, силата на свършения факт говори обратното. Реставрацията им върви засега успешно, но трудно ще върнат духа на усещането за освобождение (от тях) в бутилката. Няма как да направят от омлета яйца.
Още по темата с актуален пример от текущата политика за лъжата, издигана на пиедестал. Тук властва нетърпимостта към спазената дума. Справка: академик Денков от много месеци беше обещал, че ще подаде оставка като премиер според поетия от него ангажимент точно на 6 март 2024 г. Спази думата си и това беше прието като лична обида от професионалните лъжци в българската политика.
кафенето 